Ако българите бяхме семейство, щяхме да сме в развод

Политиката, в едно от определенията си, е изкуството да продаваш мечти. Всяка партия прави именно това - предлага ни целево бъдеще, един възможен според нея свят, в който всички живеем по-добре и щастливо.

Състезанието между партиите, ако можем да наречем все още изборите състезание, е точно за това - каква България искаме, в която да живеем. Би трябвало да се борят различни визии за страната, които са всеобхватни - те включват морал, икономика, геополитика, ценности. От въпроси за гей-браковете и приема на бежанци, до намаляване на данъци и спогодби с Канада, всяка партия ни кани да подкрепим нейните идеи по тези теми. Подкрепата става с бюлетини, а когато е голяма, партията идва на власт и превръща целевото бъдеще в норми. Издава укази чрез своя президент, пише закони за гей-браковете и данъците със своите депутати, гласува със своите министри за ромски стипендии, или за забрана на тютюнопушенето. Превръща обещаното бъдеще в настояще.

В тази битка между партиите нека да внесем напрежение в състезанието от горния абзац, особено важна е комуникацията. И тази между опонентите, и другата с поддръжниците. Политиката би трябвало да е битка на идеи, на различни визии за бъдещето. За да наложим и разпространим тези идеи, ние се впускаме в спорове постоянно. Опитваме се да привлечем на своя страна повечето хора, но и да разколебаем противниците, да разобличим техните идеи като несъстоятелни. С две думи - политиканстваме, това е цялата кампания на изборите, но и през останалото време.

В това политиканстване днес ние превръщаме обществения диалог в поредица от изолирани монолози. Отдавна умението да слушаш е забравено в спора тук. Отделните секти, в които са се превърнали партиите и техните ядра, говорят без да чуват. За жалост, съвременните технологии само засилват този ефект. Възможността да изтриеш с натискане на бутона всеки противник, да ругаеш и хулиш безнаказано и анонимно в мрежата, ехо-ефекта от общуването единствено със себеподобни в социалните мрежи - това ускорява разпада на комуникацията, вместо да я улеснява.

Ние днес имаме всички възможности да се свържем с всеки в страната, по всяко време, но не сме длъжни да го чуем. И това е правило, не изключение. Ще те блокирам - това е новото ,,Не съм съгласен с теб". Несъгласните с нас стават просто тролове, различните мнения са хибридна война, достъпният фотошоп превръща опонентите в посмешища.

Ако бяхме семейство, щяхме да сме разведени вече. След подобни обиди, хули и яростни нападки никой не би живял с другия. Ние сме нация, така че се налага да живеем все още заедно. Като съквартиранти, не като едно общо семейство. Плащаме общите сметки, данъците, купуваме си винетката за асансьорите в държавата, може би и понякога оправяме оградата на блока, или на границата, все тая. Има ли друго, което да ни свързва?

Невъзможно е да постигнем нещо заедно, ако не си говорим. Ние смятаме статусите във фейсбук за разговор, а това е просто лозунг на дувар. Броим харесванията за подкрепа на теза, а те са само щракване с мишката. И сме горди, ако някой е успял особено язвително да унижи другия, ръкопляскаме и споделяме унижението. Това не е общуване, а изолация.

Изолацията има неприятното свойство да се усилва. Също както в семейството - колкото по-малко си говорите, толкова повече няма и за какво да говорите. Общите, споделени каузи намаляват. Шансовете да обсъдим и се съгласим за нещо национално са все по-малко, та ние дори не си говорим, как да разберем, че може и да има нещо хубаво за всички? Компромисите стават не просто трудни, но и непотърсени. А омразата е като наркотика - трябва ти все по-голяма доза всеки ден, за да ти донесе същата наслада както преди. Ние потъваме в спирала на взаимна омраза, недоверие и отчуждение. Разводът е естествен изход от това.

Обаче не може да се разведем, няма как да заличим от брачния регистър нацията. Остава съжителството, което е болезнено, непоносимо е да съжителстваш с национални предатели, било то кремълски слуги или платени соросоиди. Не може да приемеш за домоуправител в блока на семейното ви жилище проста рабфакаджийка, нито червен фатмак. Разпадът на общуването ни не само ни лишава от разумни действия, той изключва и бъдещето взаимодействие. Просто вижте последните крясъци за референдума, предложен от Слави Трифонов. Тези въпроси, за мажоритарната система и задължителното гласуване, ги предложи точно преди две години и Плевнелиев. Същите, които му ръкопляскаха тогава, сега размазват охотно другия. Вече всичко е лично, няма национално, всичко е разделено. В разводът е нормално да счупиш тенджерата, щом е купена от другия. Тенджерата като враг, това е метафората.

Поне засега друго няма. 

Емил Кошлуков за Демокрация днес

коментари

Напишете вашия коментар: